About Me

Моята снимка
Здравейте! Аз съм Нина - или Топчо :) Добре дошли на моите странички, където плямпам основно за книжки и разни сръчности.

Blog Archive

Follow by Email

Последователи

Етикети

петък, 29 декември 2017 г.

[book review] "Колелото на мрака" - Дъглас Престън и Линкълн Чайлд

Заглавие: "Колелото на мрака"
Поредица: Пендъргаст #8
Автори: Дъглас Престън и Линкълн Чайлд

Жанр: трилър, крими, мистерия
Издателство: Ергон

Топчеста оценка: 5 звезди
Друго: Варненска библиотека

Най-накрая непозната за мен книга от поредицата! Или по-точно, непрочетена. При първата ми среща с Пендъргаст я пропуснах, може би защото на финала Констанс ме подразни и не копнеех за още срещи с нея. И сега, след като свърших "Сенеф", повече от седмица с подозрение поглеждах към "Колелото на мрака". Срокът за връщане в библиотеката обаче наближаваше и аз най-накрая я почнах. И я изядох за нула време!
"Колелото на мрака" започва историята си в Тибетски манастир, откъдето е откраднат тайнствен артефакт, наречен Агиозен. По молба на монасите Пендъргаст и Констанс, които са отишли там да търсят душевен покой след преживяното в "Диоген", се заемат да го върнат... макар че монасите не могат да им кажат нито какъв е предметът, нито какво е предназначението му. От Тибет "колелото" тръгва да се разплита - през Италия и Англия, за да спре накрая на палубата на луксозен презокеански лайнер, тръгнал към Америка.
Имах много съмнения (Констанс = драма, тибетски монаси и тайнствени учения = предразсъдъци към (супер) герои, които отиват в манастир и откриват смисъла на живота). Но и тази първа част на книгата не ме накара да подбеля очи при кунг-фу изпълнения, а и действието се пренесе сравнително бързо. Направо транзит минахме през посочените дестинации, преди да се качим на кораба. Констанс пък в тази книга беше изключително дейна. Въпреки че не на нея дължим кулминацията в разследването толкова, колкото ми се искаше, все пак тук тя бе по-активна, отколкото във всички други части, събрани накуп. Започна да се реабилитира в очите ми - докъде ще стигне този процес, не зная. Както казах и преди, това е героят, към който изпитвам най-смесени чувства.
А пък Алоишъс :D Така се смях заради него, особено в първата половина. Не е като да се бе превърнал в шут или нещо подобно. Напротив, Пендъргаст си беше повече Пендъргаст отвсякога. Просто бе изключително осезаемо как от плещите му е паднала тежестта, която е тегнела с години. Сега, след победата над Диоген и отпадането на тази заплаха, той буквално процъфтяваше. Което беше много мило :D Имах чувството, че наистина си позволява да се отпусне, а порно коментарите му бяха един път.
Няма да е спойлер, ако кажа, че по-нататък в книгата се запознаваме и с тъмната страна на Пендъргаст, защото това е обявено още в анотацията на гърба. Честно казано, не съм сигурна дали съм доволна от количеството, в което това беше разгърнато. От една страна ми беше много тежко и неприятно да виждам Пендъргаст такъв, дори и в ограничената "доза" мрак, която му бяха отпуснали. От друга, ако го бяха развили още повече, до степен да се чудим дали не е той виновен за убийствата и метежа на кораба, щеше да е зашеметяващо.
И естествено, че има убийства! Може би не бяха чак толкова фрапиращи като тези в "Музея" или "Натюрморта", но откриването на същността на Агиозена и действието му бяха изненадващо интересни и съвсем не това, което си мислех. Това беше една от най... веществено свръхестествените романи в поредицата досега. Историите на Пендъргаст винаги вървят на ръба, но тук не всичко намира чисто рационално обяснение. Е, донякъде то е рационално - в крайна сметка всичко се основава на способностите на човешкото съзнание, интелигентност и духовност. Вече достатъчно се ориентирах в поредицата, за да знам, че именно на това залагат авторите, когато искат да ни срещнат с необяснимото и след това да се оттеглят - на едно високо ниво на човешки възможности, достигнати било то чрез наука или медитация, или нещо друго, а не на проклятие, духове или извънземни.
Доста се чудех как ще бъде обстановката на кораба и пасажерите при всичките тези вълнения. Не беше толкова елегантно, колкото събитията примерно на "Левиатан" на Акунин (може би любимата ми книга за Фандорин), но беше окей. Много обаче ме доядя за капитанката и за всички последствия, които събитията ще имат върху нея, особено за незапознатите с Агиозена... демек всички останали.
А като един огромен плюс ще добавя направо дружелюбната сянка на Диоген - споменах ли колко бих се зарадвала да го видя отново? А като минус - последните глави с Констанс. Ех, Констанс. Какво ще те правя?

Няма коментари:

Публикуване на коментар